вторник, 25 декември 2012 г.

Моята Бъдни вечер

Моята бъдни вечер всъщност е "Моята бъдна нощ".
Тя започва след бъдни вечер, в първите часове на коледа. След като приключа гостуването при родителите ми по повод празника.
Тя започва когато се кача в колата си, запаля я и тръгна да карам из София и околностите.
Това е нещо като традиция за мен, от както имам книжка. В навечерието на Бъдни Вечер София е едно много празно място. А в малките часове на Коледа, улиците са абсолютно пусти. Срещат се само таксита, тук там някой полицай без късмет останал да дежури с патрулката си и по някой заблуден шофьор като мен. Това е времето в което разбираш какво значи "призрачен град". Пусти улици, тъмни прозорци навсякъде, хората отишли у дома за този смеен празник вече спят. При общество като нашето с толкова битова и трапезна култура този празник е един изключително домашен такъв. Добавяйки към това и студеното време което витае по това време на годината, хората са изключително непредразположени към нощен живот извън домовете си.
Но не и аз. Аз обичам да пътувам, обичам да го правя спокойно, по празни пътища, най-вече нощно време. Това една от моите нощи.
Влизам в колата си, паля двигателя, чакам го да загрее, подбирам си музика която да слушам. Подготовката е важно нещо. Не обичам да мъча колата си да я карам на студен двигател, а и моят мозък като нея обича да има време да приеме определена нагласа, идея. Избирам си Long Distance Calling като акомпанимент на среднощното ми блуждаене. Те са една от най-любимите ми групи напоследък. Свирят много красиви и наситени, пъстри инструментални импресии. Според мен са най-добрата post-rock група, която съм чувал.
Потеглям. Не искам да се прибирам дирекнто към Младост, искам да обиколя малко повече. Решавам, че първо ще тръгна по Яворов, да се порадвам на новия участък, новия асфалт, новото осветление, което в мъгливи нощи като тази изглежда адски красиво. Синята светлина с която е осветен подлезът успява да се отрази от бетона и оцветява влагата във въздуха в едно доста призрачно синьо. Почти можеш да усетиш какво значи да видиш северно сияние.
Но уви, тази нощ няма светлинно шоу за мен. Осветлението не работи, новоремонтираният участък е тъмен. Решавам, че ще продължа нагоре към бул. Черни Връх, и от там ще тръгна към Околовръстното. По пътя виждам само един полицейски джип. Шофирането винаги ми е носело удоволствие. Обичам да карам. Нямам желание да карам бързо, нямам желание да се пързалям с колата. Самото движение по влажните улици, жълтеникавото улично осветление, в леката мъгла е удоволствие.
На Черни Връх засичам патрулка и едно такси. Малко преди да изляза на кръговото над околовръстното отбивам за да се обадя на приятелката ми, че ще покарам малко, да не се притеснява. Замислям се на къде да отида. София в момента е красива, спор няма. Но не ми е коледно, няма сняг. Искам сняг. Отговорът се извисява пред мен, леко в дясно. Свети с червени светлини, за да се вижда от пилотите летателните апарати.
Копитото. Решавам, че ще е красиво да погледам мъгливата, празната София от високо. Тръгвам по околовръстното, от там нагоре към Бояна. Появява се повече сняг, усеща се планината вече. Минавайки през Бояна си спомням, че като подминеш високите бетонни дувари, осветени с мощни прожектори, окичени с камери и карулки за пазачите, Бояна в горната си част е един много красив квартал. Тих, спокоен, със специфичната витошка атмосфера, която отдавна не се усеща в други квартали в подножието на планината като Симеоново например.
Продължавам нагоре по пътя, който не е добре почистен, но е доволно опесачен. Над асфалтът има образувана добра покривка от бабунест-снеголед. Това е нещото, което се образува от хубаво и неравномерно сплъстен от минаващите отгоре автомобили сняг, и осейва пътят със ситни но доста друсащи бабуни. Не е приятно да се кара бързо по такава настилка, но и аз не бързам за никъде.
Подминавам два спрели автомобила със стативи с фотоапарати на покривите. Някой прави нощни панорами на София. Не съм си и мислил че съм единственият, който се радва на нощна София, но е друго като се засечеш с такива хора. А и като се замисля, Копитото всъщност е едно от малкото места край големия град, от който можеш да правиш такива снимки. С такива мисли в главата си, подминавайки край тях, забравям да спра дългите светлини. Дано не съм опропастил някой безценен кадър. Обмислям за секунда дали да не се върна да се извиня, но се отказвам. От страни изглежда тъпо, освен това вероятно ще се натрапя в тяхната бъдна нощ.
Продължавам нагоре, леко, бавно, криволичейки наляво-надясно подбирайки по-гладки участъци. Разминавам се с още една кола преди да стигна до кулата. Растящата луна която свети ярко над мен загубва ореолът си. Изплувам от мъглата. Но това не повлиява негативно над специфичното настроение, което ме е обзело, напротив, допринася. Сенките в гората се изострят, въздухът става кристален, светът се избистря, сякаш изплувам от сън.
Спирам горе, пред оградата ограждаща дворът на кулата. Местно куче хуква на някъде, с видима досада от това, че му прекъсвам среднощните занимания. Нахлупвам си шапката, и излизам от колата. Изненада - топъл, южен вятър. Долу в града не се усеща заради завета, който прави планината, но горе си духа доста. Температурата му е поне 5 над нулата.
Заключвам колата и тръгвам към площадката горе за да се порадвам на нощния град. Пътеката е мокра, снегът се топи, но и той е доста сплъстен, почти като лед. Хлъзга се доста. Вадя ръцете от джобовете за всеки случай и се усмихвам доволен, че дори маратонките с които съм в момента са над средния клас туристическа обувка.
Въпреки, че съм подготвен за гледката - често съм гледал нощна София от там, и мога да си представя как изглежда този град обвит с мъгла, пак успявам да се изненадам.
Тънкото було на мъглата, осветено отдолу от бледожълтите светлини на града, тук-там прозиращите шарени неонови реклами и осветления на новите сгради, пустите улици, без никакво движение, фактът, че стъпвам върху сняг и лед, пред мен се стели град обвит в мъгла, която не помръдва, а в гърба ми духа топъл вятър, това противоречие на възприятията го прави изключително нереално като преживяване. Мъглата долу улавя светлината и мъждука бледо, луната свети ярко, осветява планината, гората, а над нея черна беззвездна нощ. Все едно съм изплувал от един неясен, мъглив сън, само за да вляза в друг, ярък и нереално преекспониран, в един свят на ярки контрасти и противоречия.
Не мога да опиша как точно изглежда София от горе в такъв момент, трябва просто да се види. На запад се вижда само заревото над перник, изглеждащо нереално - самата мъгла сияе, гори като ярък, равномерен огън, без премигване, потрепване.
Постоях известно време, достатъчно да се потопя в момента, да го изживея колкото мога по-детайлно, да се насладя на красивата нощ.
Поемам към колата, решавайки, че нямам много останали сили за пътешествия. Запалвам колата и поемам към къщи.
По пътя надолу мислите ми витаят в много разнообразни посоки подтикнати от химическия коктейл който кипи в кръвоносните ми съдове. Натрупаната умора от недоспиване, ендорфинът от еуфоричното преживяване, много кофеин, глътка коняк, която бях глътнал преди повече от половин ден, но със сигурност допринася към настроението ми.
Мисля си за Алкубиерният уарп двигател за който НАСА твърди, че има работещ теоретически модел и преминават към практическото му изграждане, за възможностите, които това би ни дало, за това, че може да доживея разселване на човечеството по други планети.
Към звука и атмосферата на музиката която слушах се натрупа и емоцията от Ambient Space музиката която слушам последните няколко дни.
Мисля си за тъмното беззвездно небе, копнежът ми към дълбокия космос, за това да видя на живо галактиките, мъглявините, свръхновите и черните дупки, които съм виждал само на снимки благодарение на орбиталните ни телескопи.
За това, че никога няма да ги видя така, както ги виждам на снимките заради несъвършенствата на очите ни и едва ли, че въобще някога ще изляза в открития космос, камо ли да се отправя на воаяж в космоса.
За това, че най-близкото до това нещо което ще преживея е химическия букет, който изсипва епифизата при смъртта на човек.
За доктор Рик Страсман, който прави опити с диметилтриптамин - гореспоменатато химическо съединение което произвежда епифизата и което е определено като силен халюциноген. За това какво са преживяли доброволците му, които са приемали веществото, за това, че установява, че епифизата се развива при бебетата в утробата на майките си към четиридесет и деветия ден на бременноста, и е на същото място където вярват, че се намира Кетера при Юдаизма, и Сахасрара - при Хиндуиските вярвания най-горната чакра.
За това, че от наркотичните вещества това е едно от малкото, които бих пробвал, от любопитство, да се докосна до това какво ще преживея при смъртта си.
За това, че не съм безсмъртен, че един ден неизбежно ще умра и дали като дойде този ден ще съжалявам за нещо през живота си, ще се чувствам ли така, че съм го изживял пълноценно и дали ще приема безропотно последната стъпка в живота ни, такъв какъвто го познаваме.
За това, че отново стигнах до мислите за смъртта, за това след нея, ако има такова и равносметката за живота ми, мисли които често тревожат покоят ми нощем. Само, че този път мислите не бяха тревожни. Всичко изглеждаше на място, в реда на нещата, без съпротива. Така е редно, така трябва да бъде и е така. Не си правех илюзии, че за в бъдеще няма отново да придобият депресивния си отенък, но поне за тази вечер, заради емоциите които бушуват из мен, главата ми ще е мирна.
Докато карам по неравният заледен път надолу осъзнавам, че съм влязал в много особено състояние, почти като в транс.
Тялото ми е много далеч от мен. Движи се само, съвсем механично, самостоятелно шофира, подбира маршрута по неравностите, далечно и същевременно в постоянна връзка с мен. Сетивата ми са там, но не са директно свързани с мен, а сякаш до мен достига вече обработената информация. Като видеоконферентна връзка. Много интересно състояние в което мога да се концентрирам много точно върху едно усещане, без това да се отрази на реакциите ми, преценката ми.
Което пак ме върна към др. Страсман, към това, че след експериментите му с диметилтриптамин препаратът бива класифициран като упойващо вещество и бива забранен от закона. Но все още никой не може да ми забрани и ограничи упойващите вещества, които жлезите ми произвеждат. Този тип състояния, които не мога да опиша с прости една - две думи, не са еуфория, не са някаква неестествена емоция привнесена, стимулирана насилствено от вън, те са състояния на душепокой в който се преплитат и преливат емоции спомени, размисли, спомени. За мен това е едно преживяване което се акумулира, оформя и подхранва часове наред, подготвяш се за него, извършваш го бавно, наситено, като ритуал. И резултатът всеки път е различен, незабравим и водещ до усмивка всеки път щом си спомня за него.
Не винаги Бъдни вечер е такава. Не винаги мога да се вкарам в такава състояние, да си докарам такова пътешествие за духа, мисълта и тялото. Не само на бъдни вечер се случва, има много дни в които имам подходящите условия да го направя. Но на бъдни вечер е различно. Ако трябва да опиша какво е бъдни вечер за мен - това е моята представа за този празник.

петък, 30 януари 2009 г.

Appaloosa

Мина доста време от както последно писах тук. Но това не е защото съм загубил желание, интерес или нещо такова, а не смятам, че е правилно да се пише само заради идеята, без да имаш какво да кажеш всъщност. Предпочитам да отделям от моето и да крада от вашето време само когато имам да споделя нещо, което ме е впечатлило.

Днес ще пиша за кино. Всъщност филми, на кино не съм ходил от премиерата на Cloverfield.
Напоследък започнаха да се появяват доста силни и сериозни филми насочени към масовият потребител. Почна да се залага на нещо повече от зрелищни спец. ефекти и каскади. Идеалният пример - Батман. Но не за тях ще говоря днес, обаче не мога да пиша за кино без да спомена Батман. :D И след като го направих, стигам до същественото:
От началото на годината 3 филма ми се забиха в главата. Първият е Уол-и. По него няма какво да се говори. Пефектно балансиран, с всичко точно колкото му трябва, няма нещо, което да е недостатъчно, просто съваршен.
Другият е пак анимация, не знам дали в Bългария е излизал официално. Dragon Hunters се именува. Историята и реализацията са доста детски ориентирани, но това не пречи на изживяването. Същинското, което грабва във филма и си заслужава, това са декорите и атмосферата. За светът в който се развива действието не се казва нищо. Няма предистория, няма обяснения по време на филма, но дори чисто визуално виждаш нещо дълбоко и масивно. Представете си приказен свят - замъци, дракони, принцеси, герои. Но излезнете ли на някой от балконите на замъка няма да видите планини, равнини или някакви други географски характеристики типични за нашия свят. Това, което ще видите са множество планетки с обем от няколко кубически метра до доста солидни такива с размерите на пълноценна планета. Отломки между тях, мостове, канари... И всичко това нарисувано в стилът на Генди Тарковски (Самурай Джак и Clone Wars сериалчето). В общи линии се разказва за едно кралство почти унищожено от могъщ драгон. Кралят се е сблъсквал с него, но загубил зрението си. Всичките му войници, служещи са или загинали от дракона или избягали. Сега, когато драконът е на път да се събуди, двама доста нескопосани и безопитни ловци на чудовища ще се заемат със случая. Като добавим и малката дъщеря на краля, която мечтае да е приказен воин, борещ се геройски с чистото си сърце срещу злите сили, и ситуацията се получава доста... Клиширана (((: Но не това е важното, не това.
Филмът е базиран на телевизионен сериал, и комикс ако не се лъжа.
На моменти ми напомни на един култов шорт - Катедралата.
Но това не е нещо, което мога да опиша, просто трябва да се гледа. Пир на визуалните възприятия.

А сега, за да не избягам много от заглавието на поста, ще драсна и няколко реда за филма от него.
Ед Харис като актьор го знаем, няма да се подлъже по хонорар за някоя плоска и глуповата роля. Винаги стриктно си подбира филмите, почти педантично(Друг е въпросът дали биват разбрани). Точно за това ми беше крайно интересно да видя филм режисиран от него. Особено уестърн. Особено в компанията на Виго Мортенсън, Джеръми Айрънс, Ланс Хенриксен и Рене Зел... Зеу... Мразя го това име... Рене Зелуегер.
Историята е доста стандартна: Двама души, наемни оръжия (Харис и Мортенсън), които се справят с лошите срещу заплащане, попадат в градчето Апалоса, което е тормозено от наемниците на Джеръми Айрънс. Естествено биват наети за работата. Нещата се усложняват като се появява вдовицата играна от Зелуегер и всява смут сред мъжете.
Фабулата е безумно добра, действията, ситуациите и развитието на сюжета са крайно реалистични, а героите са толкова истински, толкова добре изградени и толкова добре представени от актьорите, че забравяш, че това е филм. Приемаш ги като истински, живи, съществуващи. Можеш да разбереш как са се изградили такива, но не можеш да предвидиш как е действат. На няколко момента си казвам "Е сега това ще стане така!" и в следващият момент шляааас еднин шамар от сюжета:
"Пич, прекалил си с холивудските филми в истинският живот става ето така."
Престрелките макар и малко на брой са толкова реалистични и лишени от драматизъм, че направо си казваш "Не, не може да е така! В това няма красота и героизъм!" Каква красота, това е животът. Всичко свършва за секунди, няма дебнене, гонене, криене.
Филмът не е бърз, всъщност се развива бавно, за 115 минути няма много случки, но в никой случай не можеш да кажеш, че е муден или скучен. Всичко е където трябва да бъде, по колкото трябва да бъде.
А диалозите са култ. Толкова добре изпипани, толкова съвършени. Всяка дума е подбрана внимателно, паузите, интонациите. Всичко.
Просто. Трябва. Да. Се. Гледа.
Според мен няма човек, който да не го оцени, въпросът е, че не е филм който да можеш да си пуснеш във всеки един момент и да ти хареса. Трябва ти подходящо настроение. Нито превъзбудено, нито прекалено спокойно. Може би най-добре е да се подходи с интерес и лек песимизъм. Да се вглеждаш в детайлите, да не бързаш за никъде, да се насладиш на момента.
Постът ми стана доста голям, не очаквах. Надявам се, че ще бъда полезен и няма да подведа хората, които го изчетат да гледат нещо, което няма да им хареса. Но филмите си заслужават, дори да не сте ценители на техния жанр.

събота, 4 октомври 2008 г.

"проект на Закон за управление на етажната собственост"

Тези дни бях наспамен могъщо със следното нещо:

И за пореден път бях крайно разочарован от хората които условно наричаме "интернет общество".
Не може за всяко нещо, което се появи като закон да се появява подписка, абсурдно е! Някой чел - недочел, разбрал - недоразбрал решава, че нещо му ограничава правата! И се получава поредната подписка с плява и хвърляне на прах в очите.

Моите възражения в случая са следните:

1) За бога, хора това е ПРОЕКТ за закон. Още не е гласувано даже да влезе като проектозакон! Вие откачени ли сте?!
Помните ли "Нероден Петко"? Усещате ли, че някак има нещо общо?
"Оооо, неее! Съседите ще ми забранят да си гледам дакела!"

2) "л) даване на съгласие за отглеждане на животни в етажната собственост."
Колко от ва се сетиха, че това е коректив, не пречка? Дори ако преките ви съседите ви са злобари, и сте с нормални възможности за соционално контактуване, ще можете да убедите вижущите във входа, че кучето/котката ви ще бъде отглеждана правилно и няма да пречи повече от колкото човек в сградата пречи.
Ваш проблем е ако сте леля-псиахрка с 20 котки в апартамент, или 10 кучета, или 20 кучета и 50 котки на куп. 
Съмнявам се който и да е от подписалите се там да са имали такъв човек за съсед. Едва ли са имали допир с благоуханията, носещи се на десетки метри от жилището.
Или собственик на питбул-убиец.
Сори.

3)Има адски много свесни хора, които просто не могат да гледат животни. Съжалявам, ако засегна някого, но е така. Не може да си вземеш женско животно, да го оставяш всеки месец да се мъчи и да вие/мяучи като е разгонено и да казваш, че това е естествено. Като е естествено - пусни го в естествената му среда. Иначе се съобразяваш 1- НЕГО, 2 - ЖИВУЩИТЕ В БЛОКА и го КАСТРИРАШ.
Не може да имаш "шладишхо хъски" което не те слуша. Или имаш животно, което контролираш, или нямаш животно. Хъскито го дадох като идеалният пример. Красиво куче, с красиви очи, няма хора, които да не го харесват. Но това е едно адски първично куче, много трудно се поддава на обучение и възпитание. Оставиш ли го и в празна стая, ще изгризе нещо, ще изкопае дупка и ще събори тонове непредвидени неща.
Същото е и като са навън, с кучета, сред хора. 
Дори да е на каишка, дори да слуша в повечето случаи - реши ли нещо, малко хора могат да го удържат. Структурата му, гените са му такива, че може да ТЕГЛИ. И собственика си и, покъщнината му и съседите.
Или 10 годишно момиченце, водещо мастив. С очите си съм го виждал. 
Или трябва да си пълен идиот да го пуснеш детето, или да знаеш, че взаимно се уравновесяват животното и девойчето. А това поне някои души във входа могат да го забележат.

Разтеглих темата много, но съм адски бесен.
Като заключение ще кажа, че гледаме доберман, който има проблеми. Бит, потрошен, блъскан от кола поне веднъж и зарязан на бул Александър Малинов. Със счупена предна лапа, завъртяна на 180 градуса и зараснала така. С парализирани задни крака и т.н.  Така е намерен. Опериран, лекуван в последствие. В крайна сметка кучето се възстанови почти напълно физически. Но само физически.  Говорим за куче, което под пълна упойка лови мухи. Хваща 9 от 10 примерно.
При по-рязко движение от непознат, настръхва целият, застава в отбранителна позиция и ръмжи/лае. Както се защитава себеси, двойно повече защитава собствениците си. 
До момента нямаме нито едно ухапване, нито едно произшествие, и не повече от едно семейство във входа ще възрази това куче да си остане там. ОСВЕН ТОВА!!! Предполагам, че малко или много ще го има правото на завареното положение.
По-лоши обстоятелства от тези - само вие можете да си създадете.

А! И още нещо!
Защо почти никакъв шум не се вдигна покрай ТОВА?
И неговата петиция.

П.п:
Радвам се, че подписалите втората петиция са с десетки повече от тази за етажната собственост. 
Върна ми се малко от надеждата.

събота, 13 септември 2008 г.

Колело в София?

В четвъртък реших да покарам колело из милата ни столица. 
Свърших работа, минах през къщи да хапна нещо, и тръгнах към Сухата река, да взема един приятел и да караме в Борисовата.
Мъничкото усложнение, е, че живея в Младост. 
До миналата година редовно маах гащи с колелото, при това все заедно с трафика по булевардите, без проблеми.
Вече не.
Спускането по Александър Малинов е меко казано екстремно преживяване. Колите в най-дясната лента се движат най-бърже, никой не спазва ограничения, знаци, маркировка. И на двете крастовища през които минах, бях засечен доста грубо(хвала на мен, че си поддържам колелото). След това започна най-якото:
Спускането по бул. Христофор Колумб към Дружба.
Едно време проблем бяха дупките. Сега дупки няма, само настилката е толкова равна, колкото е риза носена нон-стоп две седмици.
Освен, че е ХасФалта е крайно неравен, шахтите край тротоара се намират в дупки на около десет сантиметра под нивото на настилата, има доста без капак, чакащи със зейнала паст очакваща поредният колоездач(така става с каналите, като се слага слой върху слой асвалт, а не се маха старият). Там не можеш да се спускаш бавно, до долу ще си без спирачки или без капли. Или се спускаш по течението или слизаш пеш. Заобикалянето на шахтите е равнозначно на самоубийство - автомобилите карат почти плътно до тротоара - мирише на проблеми с габаритите във задкормилното устройство.
Така, отплеснах се.
Стигнах долу до цветан лазаров жив, само с едно набиване на спирачките, когато един субект влетя в сервиза на Рено, без мигач, без да намали.
Минах светофарите само благодарение на това, че първите 20ина метра ускорявам по-бързо от повечето коли. 
По Цветан Лазаров се придвижих спокойно, достатъчно широк е за да могат колегите-шофьори да си дуят комплексите на воля.
След като пресякох Асен Йорданов(Шипченски Проход), чаках поне едно десет минути, за да пресека самият Лазаров, за да се включа в десният му ръкав, водещ към Слатина. От там надолу, после малко по Гео Милев и пак надолу по Слатинска река. Тесни улички, но поне не са натоварени и бързашите карат по средата. Стигнах до Боян Магесник, казвайки си, че най-тежкото е минало, тук вече е широко. Един Щаер с КРАН в каросерията, МНОГО извънгабаритен обаче ме опроверга, пращайки ме храстите от страната на булеварда от която са влаковите линии. Излязох от тях буквално плюейки листа и клони, дотътрих се някак до пешеходният надлез над влаковите линии, и реших, че ми стигат толкова улици за сега. Минах през него, по малките улички на Подуене от другата страна, и после по малките улички на Сухата река, след като пресякох Ботевградското ПРЕЗ ПОДЛЕЗА...
После леко и спокойно стигнахме до Борисовата пак по малките улички успоредни на Черковна, покарахме, пихме бири...
После обратно към младост имах 2 забавни случки. Първо, че ми свърши въздуха преди да си изморя краката (хора, какво дишаме!?) и второ на Четвърти километър на кръговото ми се наложи да пресека ПЕШ. В едното платно по средата на пътеката беше спряла една баба, и пред нея и зад нея минаваха коли. Къде да ходи жената, ще чака...
Разбирам, че там ако спре кола да прави път първо прави задръстване и второ има около 80% шанс да я надънят отзад, но какво са виновни за това пешеходците? 
Прибрах се в къщи доволен от факта, че съм жив. Десет минути по-късно не бях сигурен, дали е било правилно да го нарека "факт" предното, защото в мен се зароди такава кашлица, и от дробовете ми излязоха такива красоти, че ми се доповръща.
За какъв к7р са ми пешеходните алеи в София в такъв случай?!

неделя, 31 август 2008 г.

Котка за закуска...

Събуждам се аз от неистовият лай на кучето, което от известно време спи до леглото. Отварям си очите с напън съизмерим само с такъв на някой участник по силов петобой на финал. Преди още да съм осъзнал, че еедвааам е започнало да се развиделява чувам от балкона учтив глас:
- Добро утро... Прощавайте, че ви събуждаме...
В този момент в мен не остава и грам сънливост. Даже се почувствах като след десет часов сън + едночасов крос + хладка баня.
С приятелката ми живеем на третият етаж. От балкона до земята са около 9 метра. По принцип съседите под нас имат козирка от гредоред и керемиди, но кой ще се сети, че той съществува, и дори да се, ще предположи, че някой може да се разхожда толкова рано сутрин по него.
Изкачам рязко от леглото, под звуковият съпровод на кучето - добре, че приятелката ми се беше събудила и смогнала да го хване.
Гласът от балкона продължи:
- Котката ни е избягала и ИЗЧИСЛИХМЕ, че най-вероятно е при вас.
Надникнах през вратата и видях две девойки по нощници...
Оглеждам се полусмутено за бельо, установявам, че няма извадено и излагайки голотиите си на показ, заобикалям леглото, за да се добера до шкафа за дрехи.
Обувам чифт боксерки, а с тях и известна доза самообладание адекватност и се затътрям се до балкона:
- К'во?
Кучето продължава да лае.
Девойките повтарят, решили, че е нормално човек да е леко неадекватен ако му нахълтат две жени по нощници почти с взлом в 5 сутринта да търсят котка.
След повторението, аз в мозъка ми се прокрадва идеята, че все пак не сънувам. Тръгвам да изпълнявам възложеният куест...
Поглеждам към кучето, което вече е минало на вълна ръмжене, установявам, че няма остатъци от котка или цяла такава около него и се запътвам към коридора.
А там, в средата, с очи като чинии ме гледа едно черно-бяло същество от семейство котки. Не разбирам дали гледа мен или кучето, което очевадно не я забелязва, но виждам, че е в шок. Ужасявам се от идеята, че може да хукне обратно към спалнята, като усети, че тръгвам към нея. По принцип имам реални шансове да я хвана, гледал съм котки, и реакциите имам.
Но не и в тази особена ситуация...
Обаче котката е толкова шокирана, че я хващам и пренасям през коридора и спалнята без да помръдне. Чак на балкона се окопитва и ми оставя за спомен няколко нокътя в дясното рамо.
Подавам котката на едната девойка усещайки, че правя нещата машинално, понеже мозъка ми отказва да приеме ситуацията и измучавам:
- Довиждане...
Те благодаряват и тактично се оттеглят по козирката, без да кажат нищо повече.
В последният момент се окопитвам малко и казвам:
- Стъпвайте в основата на керемидите, там където се застъпва с долната...
Благодаряват глухо и отплават в топящата се нощ.
Връщам се в леглото, свивам рамене в отговор на изненаданото лице на приятелката ми и мислено благодаря на кучето, че спи като пън, та да пропусне.
След което се връщам към стандартното си занимание по това време на денонощието - спането.
Но без да си събуя боксерките...

четвъртък, 21 август 2008 г.

Ремонти - да, да!

От вече повече от месец съм си на село (всъщност е град, при това областен, но така съм свикнал да му казвам) и се мъча да постегна малко къщата, защото направо ме е срам в каква кочина бяхме оставили бабата да живее.
Оправихме покрива, сменихме таваните (старите бяха от варова мазилка и папур) и падаха като комари от Райд. Външната тоалетна беше укрепена, подсилена, навеса вдигнат и заздравен, въобще доста работа.
Човек с повече опит в ремонтните дейности би казал "Да, доста работа, но в никой случай не отнема месец" и би бил прав, ако действието не се развиваше тук.
Позволете като аргументация да приложа една част от днешното ми ежедневие свързано отново с ремонтните дейности.

Реших, че следващата стъпка е да измажа перваза пред едната дограма и да сложа малко силикон по фугите, че при дъжд подлива под дограмата и понеже е с обратен наклон влиза в къщата, минава под мазилката, стича се под дюшемето, помагайки му да гние. (няма да споменавам какви перипети имах с кърпенето на гнилото дюшеме, ще трябва да изпиша цяла книга) Та реших да огледам добре прозореца отвън. Погледах, почоплих и се подпрях на едната стена да помисля. В следствие на което мазилката се отлюпи с могъщите си 2 пръста хоросан и варова замазка отгоре и ме шляпна по главата. Казах си "Добреее", изкъртих останалата изгнила мазилка около прозореца, решавайки, че ще я сменя с топлоизолация и шпакловка с мрежа. Между прозореца и стената зейнаха едни фуги, които реших да пълня с монтажна пяна. Тръгнах да почистя фугите от боклуци и дограмата започна да се клати и ме заплаши, че ще падне в стаята. Отново казах "Добреее", изтичах до железарията, взех 10ина дюбел-пирона с размер 10 см на 8мм, и се върнах триумфално. Тръгнах да дупча дограмата, да я прикова во век и веков към стената. 1, 2, 3, 4 дупки - добре. На 5-тата, която беше в долната хоризонтала на въпросната дограма нещо казаза "хряссс, туп, туп туп..." Поглеждам: - едно солидно количесто тухли са си полегнали лежерно на пода, вместо да държат дограмата. Рекох си "Добринов, на ти нагледен пример какво става, като оставиш нещата да гният". (Както забелязвате, вече започнах и сам да си говоря) Забърках една кофа силен циментов разтвор (не обичам да си играя на дребно) и иззидах тухлите. Успях някак и пяната да сложа, но ми остана малко цимент, който мъдро реших да натъпча в една от пукнатините на външният кенеф. Тъкмо бях хванал вдъхновено мистрията и шпаклата и бях започнал да тъпча пукнатините, когато няколко възмутени тухли решиха да извършат покушение върху мен, като наказание, че им развалям кроткото гниене. Въздъхнах, забърках още една кофа цимент и започнах да зидам и там...

Абе в общи линии бера плодовете на това, че толкова години почти никой не се сети да дойде да постегне нещата.
Забавлявам си се. Отдавна се отказах от идеята да се обеся, защото в момента в който увисна на въжето, то ще се скъса, гредата на която съм го бил вързал ще се счупи и ще трябва и въже да купувам и греда да оправям/сменям...

четвъртък, 3 юли 2008 г.

Murloc Morning!

There I was on a july morning
Looking for more
With the strength
Of a new raid dawning
And the beautiful stun

At the sound
Of the first murloc singing
I was leaving for home
With the storm
And the night elf behind me
And a road of my own

With the day came the ruserection
Ill be looking for more
La la la la

I was looking for more
In the strangest places
Wasnt a dunegon
That I left unturned
Must have tried more
Than a thousand maces
But not one was aware
Of the fire that burned

In my heart, in my mind, in my soul
La la la la

There I was on a july morning
I was looking for more
With the strength
Of a new raid dawning
And the beautiful stun

And at the sound
Of the first murloc singing
I was leaving for home
With the storm
And the night elf behind me
Yeah, and a road of my own

За който не вярва, че мърлоците пеят:
ЦЪК!