сряда, 21 май 2008 г.

Една година

На 24-ти май става една година от както катастрофирахме с приятелката ми във Варна.
Бях си обещал, че ще разкажа, това което съм преживял най-малкото за да съм убеден, че съм се опитал да не бъда единственият който смята, че катастрофите се случват винаги на някой друг. За да отбележа фактът, че съм жив и здрав за да пиша сега, и да благодаря за което.

На 24-ти рано сутринта към 05:00 потеглихме от другия край на Варна, почти до Аладжа манастир в посока към София. Беше доста топло, движението беше спокойно, минахме без проблеми през целия град. Свихме по Христо Смирненски и тръгнахме нагоре по него. По това време още светофарите не работеха, или поне полицията така твърди. Не мога да кажа точно кое как и защо стана. Аз говорех по телефона, приятелката ми караше. Навлязохме в кръстовището. От нашата страна има знак "стоп". Не знам дали светофара работеше, не знам дали сме намалили или не. Аз говорех по телефона, но знам, че внимавам какво прави човека до мен като кара, няма значение кой е. Фактът, че не предприех нищо за да й попреча да навлезе в кръстовището значи, че го е направила правилно. В главата ми се върти мисълта за намаляване, оглеждане, първа, втора... Вече сме в кръстовището. И в следващият момент се появи един микробус от ляво. Не знам с каква скорост се е движил, знам, че имах време да извикам "Внимавай!!!", да посегна към ръчната и да не стигна до нея. За съвсееем мъничък момент имах чувството, че ще се разминем. После последва звукът от удара. Не мога да го възпроизведа или опиша. Най-близкото нещо което ми хрумва е звука на кантенето на бетон, но многократно усилено. Усилен до такава степен, че те поглъща съществува само той и нищо друго. После се смесва със свръхвисоко пищене, предполагам което е писването на ушите като откатна реакция. После усещаш звуците на стенещия метал в тази какафония и после всичко изчезва. Чернилка. Хората губили съзнание ме разбират.
Първото нещо, което осъзнах идвайки в съзнание е, че някой стене. После осъзнах, че съм аз и опитах да млъкна. Усетих, че не мога да си поема въздух и отворих очи. Всичко беше опушено. "Горим!" ми светна в главата, въпреки, че не виждах огън. После се огледах, приятелката ми беше наред, нямаше кръв, съвземаше се от удара и се мъчеше да излезе.
Каза ми да взема пожарогасителя, направих го и тръгнах да излизам. Описаното отне около 2-3 секунди, времето между два опита за вдишване. След което осъзнах, че не мога да дишам в следствие на катастрофата - предпазният колан ми беше изкарал въздуха. Откопчах го, отворих вратата и стъпих на асфалта. Поседях 1-2 секунди докато успея да вдишам някакъв въздух, станах и усетих, че едното ми коляно поддава. Констатирах, че не ме боли все още и изпразних пожарогасителя върху почти липсващата предница на колата. През това време и приятелката ми беше излязла и беше тръгнала да види как е кучето отзад. Чак тогава се огледах. Бяхме се завъртали на почти 180 градуса, и бяхме отнесени на страни. После видях ми
Publish Post
кробуса намиращ се на 15ина метра след нас, обърнат на една страна и той завъртян на 180 градуса от посоката му на движение. Втурнах се към него. Заедно с мен дойдоха от някъде още 2ма души, крещейки на шофьора да избие предният прозорец навън. Той беше крайно неадекватен, но очевидно здрав. Изритах два пъти предният прозорец, но без особен резултат, а и залитнах назад заради литрите хлъзгава нафта изливаща се по асфалта. Напука се, но не поддаде. Само шофьора можеше да го избие. През това време от вътре започнаха да се разнасят стонове и вайкане. Оставих го да го бори, и отидох да се мъча с шибидаха който беше вече като вратичка. Напънах го няколко пъти, почти се срязах, но той не поддаде. През това време шофьорът успя да избие прозореца и излезе залитайки. След него излязоха поне две жени. Огледах ги, бяха ожулени, но добре. Влязох в микробуса и първо видях една жена с омазано с кръв лице и безумен поглед. Назад лежеше още една жена имаше и трета в дъното. Казах, че ще им помогна, подхванах първата и я изнесох криво ляво. Оставих я на островчето до микробуса. Върнах се за втората жена. Тя беше малко по адекватна, но отказа да излезе без обувките си. Обясних й на достатъчно висок глас, че това отдолу всичкото е нафта и може всеки момент да пламне. Не възрази повече и я изведох и нея подкрепяйки я. Върнах се за третата жена, която лежеше безпомощно в дъното на микробуса. Отказваше да излезе, и се държеше за ръката. Не помня какви аргументи приложих, но се размърда, излезе някак, но силите й стигнаха само до там. Седна току пред микробуса - на островчето и отсече, че не може повече. Изтичах до колата за двата спални чували, които имахме и се оплаках на приятелката ми, че жените не искат да ръднат. Тя потвърди, че е безумие и аз тръгнах пак да ги убеждавам.
След повторното прилагане на аргумента с нафтата се съгласиха. Бяха към седем души - няколко жени, шофьора и едно момче. Шофьорът, момчето и едната жена се бяха отдалечили вече, така че се захванах с останалите хора. Подкрепих едната жена, втората я пренесох някак но с третата срещнах проблеми.
Тя отсече, че няма да ходи никъде, че не може, лошо й е и я боли.
Ядосах се и без да я питам я хванах под краката и под мишницата и я вдигнах. Коляното пак започна да губи сили и да поддава. Жената не беше никак лека, във всеки един случай тежеше повече от мен. Едра, здрава българка. Освен това не спираше да ми обяснява, че няма да ходи никъде, че не мога да я вдигна.
Компенсирах с другият крак, възвърнах си равновесието и я отнесох при останалите пострадали. Взех двата спални чувала, които бях извадил и ги подложих под двете жени които бяха най-зле.
После отидох да прегледам жената която беше цялата в кръв. Беше се поокопитила вече. Попитах я от къде е кръвта, тя посочи коляното си. Вдигнах внимателно панталона и пред мен лъсна голата капачка, и ставите отдолу. Принципно съм устойчив на такива гледки, но това ме стресна. Затворих за стотна очи, поех въздух и прегледах за засегнати по-главни кръвоносни съдове. Нямаше. Смъкнах панталона и с най-спокойното лице на което бях способен й казах, че не е толкова страшно, ще трябва само да я зашият, и само кожата е сцепена. Явно помогна.
Другите две жени с наранявания бяха без външни рани, за едната бях убеден, че е със счупена ръка, за другата не бях сигурен. Върнах се при приятелката ми, тя каза, че е звъняла на полиция и на бърза помощ, беше събрала всички ценни вещи от колата и ги беше извадила. Въпреки шокът, беше действала адекватно. Отидох да й взема дреха от колата, извадих триъгълника, сложих го на 30 метра зад колата по правилник и й занесох блузата.
Тръгнах да звъня на човека, с когото говорих по време на катастрофата, за да го успокоя, че всичко е наред, защото бях убеден, че е чул трясъкът, или поне се е притеснил от това, че е прекъснала връзката. Ужаси ме, че всичко това се беше случило за 7 минути... От момента в който е прекъснала до настоящият момент. А съм убеден, че е прекъснала в момента на сблъсъка, защото телефонът ми беше слайдър по който говоря като е отворен. Затвори ли се - прекъсва връзката. Като го намерих на пода беше затворен, което е станало най-вероятно при сблъсъка с микробуса.

Една година по-късно помня повечето неща сякаш са се случили преди малко. Сладникавата миризма на талкът в купето (оказа се, че това, което помислих за пушек е било талк от еърбеговете), стоновете на жените, голите кости от сцепеното коляно, но най-силно шокът в очите на хората. Разширените от ужаса зеници, безумният поглед шарещ навсякъде и не можещ да се задържи на едно място.
Не мога да пресъздам миризмата на кръв и нафта, не мога да пресъздам стоновете, плачът на жените, ужасът витаещ във въздуха.


ХОРА, карайте внимателно!