"проект на Закон за управление на етажната собственост"

Тези дни бях наспамен могъщо със следното нещо:

http://www.bgpetition.com/protest-sasedi/index.html

И за пореден път бях крайно разочарован от хората които условно наричаме "интернет общество".
Не може за всяко нещо, което се появи като закон да се появява подписка, абсурдно е! Някой чел - недочел, разбрал - недоразбрал решава, че нещо му ограничава правата! И се получава поредната подписка с плява и хвърляне на прах в очите.

Моите възражения в случая са следните:

1) За бога, хора това е ПРОЕКТ за закон. Още не е гласувано даже да влезе като проектозакон! Вие откачени ли сте?!
Помните ли "Нероден Петко"? Усещате ли, че някак има нещо общо?
"Оооо, неее! Съседите ще ми забранят да си гледам дакела!"

2) "л) даване на съгласие за отглеждане на животни в етажната собственост."
Колко от ва се сетиха, че това е коректив, не пречка? Дори ако преките ви съседите ви са злобари, и сте с нормални възможности за соционално контактуване, ще можете да убедите вижущите във входа, че кучето/котката ви ще бъде отглеждана правилно и няма да пречи повече от колкото човек в сградата пречи.
Ваш проблем е ако сте леля-псиахрка с 20 котки в апартамент, или 10 кучета, или 20 кучета и 50 котки на куп. 
Съмнявам се който и да е от подписалите се там да са имали такъв човек за съсед. Едва ли са имали допир с благоуханията, носещи се на десетки метри от жилището.
Или собственик на питбул-убиец.
Сори.

3)Има адски много свесни хора, които просто не могат да гледат животни. Съжалявам, ако засегна някого, но е така. Не може да си вземеш женско животно, да го оставяш всеки месец да се мъчи и да вие/мяучи като е разгонено и да казваш, че това е естествено. Като е естествено - пусни го в естествената му среда. Иначе се съобразяваш 1- НЕГО, 2 - ЖИВУЩИТЕ В БЛОКА и го КАСТРИРАШ.
Не може да имаш "шладишхо хъски" което не те слуша. Или имаш животно, което контролираш, или нямаш животно. Хъскито го дадох като идеалният пример. Красиво куче, с красиви очи, няма хора, които да не го харесват. Но това е едно адски първично куче, много трудно се поддава на обучение и възпитание. Оставиш ли го и в празна стая, ще изгризе нещо, ще изкопае дупка и ще събори тонове непредвидени неща.
Същото е и като са навън, с кучета, сред хора. 
Дори да е на каишка, дори да слуша в повечето случаи - реши ли нещо, малко хора могат да го удържат. Структурата му, гените са му такива, че може да ТЕГЛИ. И собственика си и, покъщнината му и съседите.
Или 10 годишно момиченце, водещо мастив. С очите си съм го виждал. 
Или трябва да си пълен идиот да го пуснеш детето, или да знаеш, че взаимно се уравновесяват животното и девойчето. А това поне някои души във входа могат да го забележат.

Разтеглих темата много, но съм адски бесен.
Като заключение ще кажа, че гледаме доберман, който има проблеми. Бит, потрошен, блъскан от кола поне веднъж и зарязан на бул Александър Малинов. Със счупена предна лапа, завъртяна на 180 градуса и зараснала така. С парализирани задни крака и т.н.  Така е намерен. Опериран, лекуван в последствие. В крайна сметка кучето се възстанови почти напълно физически. Но само физически.  Говорим за куче, което под пълна упойка лови мухи. Хваща 9 от 10 примерно.
При по-рязко движение от непознат, настръхва целият, застава в отбранителна позиция и ръмжи/лае. Както се защитава себеси, двойно повече защитава собствениците си. 
До момента нямаме нито едно ухапване, нито едно произшествие, и не повече от едно семейство във входа ще възрази това куче да си остане там. ОСВЕН ТОВА!!! Предполагам, че малко или много ще го има правото на завареното положение.
По-лоши обстоятелства от тези - само вие можете да си създадете.

А! И още нещо!
Защо почти никакъв шум не се вдигна покрай ТОВА?

И неговата петиция.

П.п:
Радвам се, че подписалите втората петиция са с десетки повече от тази за етажната собственост. 
Върна ми се малко от надеждата.

Колело в София?

В четвъртък реших да покарам колело из милата ни столица. 
Свърших работа, минах през къщи да хапна нещо, и тръгнах към Сухата река, да взема един приятел и да караме в Борисовата.

Мъничкото усложнение, е, че живея в Младост. 
До миналата година редовно маах гащи с колелото, при това все заедно с трафика по булевардите, без проблеми.

Вече не.
Спускането по Александър Малинов е меко казано екстремно преживяване. Колите в най-дясната лента се движат най-бърже, никой не спазва ограничения, знаци, маркировка. И на двете крастовища през които минах, бях засечен доста грубо(хвала на мен, че си поддържам колелото). След това започна най-якото:

Спускането по бул. Христофор Колумб към Дружба.
Едно време проблем бяха дупките. Сега дупки няма, само настилката е толкова равна, колкото е риза носена нон-стоп две седмици.
Освен, че е ХасФалта е крайно неравен, шахтите край тротоара се намират в дупки на около десет сантиметра под нивото на настилата, има доста без капак, чакащи със зейнала паст очакваща поредният колоездач(така става с каналите, като се слага слой върху слой асвалт, а не се маха старият). Там не можеш да се спускаш бавно, до долу ще си без спирачки или без капли. Или се спускаш по течението или слизаш пеш. Заобикалянето на шахтите е равнозначно на самоубийство - автомобилите карат почти плътно до тротоара - мирише на проблеми с габаритите във задкормилното устройство.

Така, отплеснах се.
Стигнах долу до цветан лазаров жив, само с едно набиване на спирачките, когато един субект влетя в сервиза на Рено, без мигач, без да намали.
Минах светофарите само благодарение на това, че първите 20ина метра ускорявам по-бързо от повечето коли. 
По Цветан Лазаров се придвижих спокойно, достатъчно широк е за да могат колегите-шофьори да си дуят комплексите на воля.
След като пресякох Асен Йорданов(Шипченски Проход), чаках поне едно десет минути, за да пресека самият Лазаров, за да се включа в десният му ръкав, водещ към Слатина. От там надолу, после малко по Гео Милев и пак надолу по Слатинска река. Тесни улички, но поне не са натоварени и бързашите карат по средата. Стигнах до Боян Магесник, казвайки си, че най-тежкото е минало, тук вече е широко. Един Щаер с КРАН в каросерията, МНОГО извънгабаритен обаче ме опроверга, пращайки ме храстите от страната на булеварда от която са влаковите линии. Излязох от тях буквално плюейки листа и клони, дотътрих се някак до пешеходният надлез над влаковите линии, и реших, че ми стигат толкова улици за сега. Минах през него, по малките улички на Подуене от другата страна, и после по малките улички на Сухата река, след като пресякох Ботевградското ПРЕЗ ПОДЛЕЗА...
После леко и спокойно стигнахме до Борисовата пак по малките улички успоредни на Черковна, покарахме, пихме бири...
После обратно към младост имах 2 забавни случки. Първо, че ми свърши въздуха преди да си изморя краката (хора, какво дишаме!?) и второ на Четвърти километър на кръговото ми се наложи да пресека ПЕШ. В едното платно по средата на пътеката беше спряла една баба, и пред нея и зад нея минаваха коли. Къде да ходи жената, ще чака...
Разбирам, че там ако спре кола да прави път първо прави задръстване и второ има около 80% шанс да я надънят отзад, но какво са виновни за това пешеходците? 

Прибрах се в къщи доволен от факта, че съм жив. Десет минути по-късно не бях сигурен, дали е било правилно да го нарека "факт" предното, защото в мен се зароди такава кашлица, и от дробовете ми излязоха такива красоти, че ми се доповръща.
За какъв к7р са ми пешеходните алеи в София в такъв случай?!

Котка за закуска...

Събуждам се аз от неистовият лай на кучето, което от известно време спи до леглото. Отварям си очите с напън съизмерим само с такъв на някой участник по силов петобой на финал. Преди още да съм осъзнал, че еедвааам е започнало да се развиделява чувам от балкона учтив глас:
- Добро утро... Прощавайте, че ви събуждаме...
В този момент в мен не остава и грам сънливост. Даже се почувствах като след десет часов сън + едночасов крос + хладка баня.
С приятелката ми живеем на третият етаж. От балкона до земята са около 9 метра. По принцип съседите под нас имат козирка от гредоред и керемиди, но кой ще се сети, че той съществува, и дори да се, ще предположи, че някой може да се разхожда толкова рано сутрин по него.
Изкачам рязко от леглото, под звуковият съпровод на кучето - добре, че приятелката ми се беше събудила и смогнала да го хване.
Гласът от балкона продължи:
- Котката ни е избягала и ИЗЧИСЛИХМЕ, че най-вероятно е при вас.
Надникнах през вратата и видях две девойки по нощници...
Оглеждам се полусмутено за бельо, установявам, че няма извадено и излагайки голотиите си на показ, заобикалям леглото, за да се добера до шкафа за дрехи.
Обувам чифт боксерки, а с тях и известна доза самообладание адекватност и се затътрям се до балкона:
- К'во?
Кучето продължава да лае.
Девойките повтарят, решили, че е нормално човек да е леко неадекватен ако му нахълтат две жени по нощници почти с взлом в 5 сутринта да търсят котка.
След повторението, аз в мозъка ми се прокрадва идеята, че все пак не сънувам. Тръгвам да изпълнявам възложеният куест...
Поглеждам към кучето, което вече е минало на вълна ръмжене, установявам, че няма остатъци от котка или цяла такава около него и се запътвам към коридора.
А там, в средата, с очи като чинии ме гледа едно черно-бяло същество от семейство котки. Не разбирам дали гледа мен или кучето, което очевадно не я забелязва, но виждам, че е в шок. Ужасявам се от идеята, че може да хукне обратно към спалнята, като усети, че тръгвам към нея. По принцип имам реални шансове да я хвана, гледал съм котки, и реакциите имам.
Но не и в тази особена ситуация...
Обаче котката е толкова шокирана, че я хващам и пренасям през коридора и спалнята без да помръдне. Чак на балкона се окопитва и ми оставя за спомен няколко нокътя в дясното рамо.
Подавам котката на едната девойка усещайки, че правя нещата машинално, понеже мозъка ми отказва да приеме ситуацията и измучавам:
- Довиждане...
Те благодаряват и тактично се оттеглят по козирката, без да кажат нищо повече.
В последният момент се окопитвам малко и казвам:
- Стъпвайте в основата на керемидите, там където се застъпва с долната...
Благодаряват глухо и отплават в топящата се нощ.
Връщам се в леглото, свивам рамене в отговор на изненаданото лице на приятелката ми и мислено благодаря на кучето, че спи като пън, та да пропусне.
След което се връщам към стандартното си занимание по това време на денонощието - спането.
Но без да си събуя боксерките...

Ремонти - да, да!

От вече повече от месец съм си на село (всъщност е град, при това областен, но така съм свикнал да му казвам) и се мъча да постегна малко къщата, защото направо ме е срам в каква кочина бяхме оставили бабата да живее.
Оправихме покрива, сменихме таваните (старите бяха от варова мазилка и папур) и падаха като комари от Райд. Външната тоалетна беше укрепена, подсилена, навеса вдигнат и заздравен, въобще доста работа.
Човек с повече опит в ремонтните дейности би казал "Да, доста работа, но в никой случай не отнема месец" и би бил прав, ако действието не се развиваше тук.
Позволете като аргументация да приложа една част от днешното ми ежедневие свързано отново с ремонтните дейности.

Реших, че следващата стъпка е да измажа перваза пред едната дограма и да сложа малко силикон по фугите, че при дъжд подлива под дограмата и понеже е с обратен наклон влиза в къщата, минава под мазилката, стича се под дюшемето, помагайки му да гние. (няма да споменавам какви перипети имах с кърпенето на гнилото дюшеме, ще трябва да изпиша цяла книга) Та реших да огледам добре прозореца отвън. Погледах, почоплих и се подпрях на едната стена да помисля. В следствие на което мазилката се отлюпи с могъщите си 2 пръста хоросан и варова замазка отгоре и ме шляпна по главата. Казах си "Добреее", изкъртих останалата изгнила мазилка около прозореца, решавайки, че ще я сменя с топлоизолация и шпакловка с мрежа. Между прозореца и стената зейнаха едни фуги, които реших да пълня с монтажна пяна. Тръгнах да почистя фугите от боклуци и дограмата започна да се клати и ме заплаши, че ще падне в стаята. Отново казах "Добреее", изтичах до железарията, взех 10ина дюбел-пирона с размер 10 см на 8мм, и се върнах триумфално. Тръгнах да дупча дограмата, да я прикова во век и веков към стената. 1, 2, 3, 4 дупки - добре. На 5-тата, която беше в долната хоризонтала на въпросната дограма нещо казаза "хряссс, туп, туп туп..." Поглеждам: - едно солидно количесто тухли са си полегнали лежерно на пода, вместо да държат дограмата. Рекох си "Добринов, на ти нагледен пример какво става, като оставиш нещата да гният". (Както забелязвате, вече започнах и сам да си говоря) Забърках една кофа силен циментов разтвор (не обичам да си играя на дребно) и иззидах тухлите. Успях някак и пяната да сложа, но ми остана малко цимент, който мъдро реших да натъпча в една от пукнатините на външният кенеф. Тъкмо бях хванал вдъхновено мистрията и шпаклата и бях започнал да тъпча пукнатините, когато няколко възмутени тухли решиха да извършат покушение върху мен, като наказание, че им развалям кроткото гниене. Въздъхнах, забърках още една кофа цимент и започнах да зидам и там...

Абе в общи линии бера плодовете на това, че толкова години почти никой не се сети да дойде да постегне нещата.
Забавлявам си се. Отдавна се отказах от идеята да се обеся, защото в момента в който увисна на въжето, то ще се скъса, гредата на която съм го бил вързал ще се счупи и ще трябва и въже да купувам и греда да оправям/сменям...

Murloc Morning!

There I was on a july morning
Looking for more
With the strength
Of a new raid dawning
And the beautiful stun

At the sound
Of the first murloc singing
I was leaving for home
With the storm
And the night elf behind me
And a road of my own

With the day came the ruserection
Ill be looking for more
La la la la

I was looking for more
In the strangest places
Wasnt a dunegon
That I left unturned
Must have tried more
Than a thousand maces
But not one was aware
Of the fire that burned

In my heart, in my mind, in my soul
La la la la

There I was on a july morning
I was looking for more
With the strength
Of a new raid dawning
And the beautiful stun

And at the sound
Of the first murloc singing
I was leaving for home
With the storm
And the night elf behind me
Yeah, and a road of my own

За който не вярва, че мърлоците пеят:
ЦЪК!

Една година

На 24-ти май става една година от както катастрофирахме с приятелката ми във Варна.
Бях си обещал, че ще разкажа, това което съм преживял най-малкото за да съм убеден, че съм се опитал да не бъда единственият който смята, че катастрофите се случват винаги на някой друг. За да отбележа фактът, че съм жив и здрав за да пиша сега, и да благодаря за което.

На 24-ти рано сутринта към 05:00 потеглихме от другия край на Варна, почти до Аладжа манастир в посока към София. Беше доста топло, движението беше спокойно, минахме без проблеми през целия град. Свихме по Христо Смирненски и тръгнахме нагоре по него. По това време още светофарите не работеха, или поне полицията така твърди. Не мога да кажа точно кое как и защо стана. Аз говорех по телефона, приятелката ми караше. Навлязохме в кръстовището. От нашата страна има знак "стоп". Не знам дали светофара работеше, не знам дали сме намалили или не. Аз говорех по телефона, но знам, че внимавам какво прави човека до мен като кара, няма значение кой е. Фактът, че не предприех нищо за да й попреча да навлезе в кръстовището значи, че го е направила правилно. В главата ми се върти мисълта за намаляване, оглеждане, първа, втора... Вече сме в кръстовището. И в следващият момент се появи един микробус от ляво. Не знам с каква скорост се е движил, знам, че имах време да извикам "Внимавай!!!", да посегна към ръчната и да не стигна до нея. За съвсееем мъничък момент имах чувството, че ще се разминем. После последва звукът от удара. Не мога да го възпроизведа или опиша. Най-близкото нещо което ми хрумва е звука на кантенето на бетон, но многократно усилено. Усилен до такава степен, че те поглъща съществува само той и нищо друго. После се смесва със свръхвисоко пищене, предполагам което е писването на ушите като откатна реакция. После усещаш звуците на стенещия метал в тази какафония и после всичко изчезва. Чернилка. Хората губили съзнание ме разбират.
Първото нещо, което осъзнах идвайки в съзнание е, че някой стене. После осъзнах, че съм аз и опитах да млъкна. Усетих, че не мога да си поема въздух и отворих очи. Всичко беше опушено. "Горим!" ми светна в главата, въпреки, че не виждах огън. После се огледах, приятелката ми беше наред, нямаше кръв, съвземаше се от удара и се мъчеше да излезе.
Каза ми да взема пожарогасителя, направих го и тръгнах да излизам. Описаното отне около 2-3 секунди, времето между два опита за вдишване. След което осъзнах, че не мога да дишам в следствие на катастрофата - предпазният колан ми беше изкарал въздуха. Откопчах го, отворих вратата и стъпих на асфалта. Поседях 1-2 секунди докато успея да вдишам някакъв въздух, станах и усетих, че едното ми коляно поддава. Констатирах, че не ме боли все още и изпразних пожарогасителя върху почти липсващата предница на колата. През това време и приятелката ми беше излязла и беше тръгнала да види как е кучето отзад. Чак тогава се огледах. Бяхме се завъртали на почти 180 градуса, и бяхме отнесени на страни. После видях ми

Publish Post

кробуса намиращ се на 15ина метра след нас, обърнат на една страна и той завъртян на 180 градуса от посоката му на движение. Втурнах се към него. Заедно с мен дойдоха от някъде още 2ма души, крещейки на шофьора да избие предният прозорец навън. Той беше крайно неадекватен, но очевидно здрав. Изритах два пъти предният прозорец, но без особен резултат, а и залитнах назад заради литрите хлъзгава нафта изливаща се по асфалта. Напука се, но не поддаде. Само шофьора можеше да го избие. През това време от вътре започнаха да се разнасят стонове и вайкане. Оставих го да го бори, и отидох да се мъча с шибидаха който беше вече като вратичка. Напънах го няколко пъти, почти се срязах, но той не поддаде. През това време шофьорът успя да избие прозореца и излезе залитайки. След него излязоха поне две жени. Огледах ги, бяха ожулени, но добре. Влязох в микробуса и първо видях една жена с омазано с кръв лице и безумен поглед. Назад лежеше още една жена имаше и трета в дъното. Казах, че ще им помогна, подхванах първата и я изнесох криво ляво. Оставих я на островчето до микробуса. Върнах се за втората жена. Тя беше малко по адекватна, но отказа да излезе без обувките си. Обясних й на достатъчно висок глас, че това отдолу всичкото е нафта и може всеки момент да пламне. Не възрази повече и я изведох и нея подкрепяйки я. Върнах се за третата жена, която лежеше безпомощно в дъното на микробуса. Отказваше да излезе, и се държеше за ръката. Не помня какви аргументи приложих, но се размърда, излезе някак, но силите й стигнаха само до там. Седна току пред микробуса - на островчето и отсече, че не може повече. Изтичах до колата за двата спални чували, които имахме и се оплаках на приятелката ми, че жените не искат да ръднат. Тя потвърди, че е безумие и аз тръгнах пак да ги убеждавам.
След повторното прилагане на аргумента с нафтата се съгласиха. Бяха към седем души - няколко жени, шофьора и едно момче. Шофьорът, момчето и едната жена се бяха отдалечили вече, така че се захванах с останалите хора. Подкрепих едната жена, втората я пренесох някак но с третата срещнах проблеми.
Тя отсече, че няма да ходи никъде, че не може, лошо й е и я боли.
Ядосах се и без да я питам я хванах под краката и под мишницата и я вдигнах. Коляното пак започна да губи сили и да поддава. Жената не беше никак лека, във всеки един случай тежеше повече от мен. Едра, здрава българка. Освен това не спираше да ми обяснява, че няма да ходи никъде, че не мога да я вдигна.
Компенсирах с другият крак, възвърнах си равновесието и я отнесох при останалите пострадали. Взех двата спални чувала, които бях извадил и ги подложих под двете жени които бяха най-зле.
После отидох да прегледам жената която беше цялата в кръв. Беше се поокопитила вече. Попитах я от къде е кръвта, тя посочи коляното си. Вдигнах внимателно панталона и пред мен лъсна голата капачка, и ставите отдолу. Принципно съм устойчив на такива гледки, но това ме стресна. Затворих за стотна очи, поех въздух и прегледах за засегнати по-главни кръвоносни съдове. Нямаше. Смъкнах панталона и с най-спокойното лице на което бях способен й казах, че не е толкова страшно, ще трябва само да я зашият, и само кожата е сцепена. Явно помогна.
Другите две жени с наранявания бяха без външни рани, за едната бях убеден, че е със счупена ръка, за другата не бях сигурен. Върнах се при приятелката ми, тя каза, че е звъняла на полиция и на бърза помощ, беше събрала всички ценни вещи от колата и ги беше извадила. Въпреки шокът, беше действала адекватно. Отидох да й взема дреха от колата, извадих триъгълника, сложих го на 30 метра зад колата по правилник и й занесох блузата.
Тръгнах да звъня на човека, с когото говорих по време на катастрофата, за да го успокоя, че всичко е наред, защото бях убеден, че е чул трясъкът, или поне се е притеснил от това, че е прекъснала връзката. Ужаси ме, че всичко това се беше случило за 7 минути... От момента в който е прекъснала до настоящият момент. А съм убеден, че е прекъснала в момента на сблъсъка, защото телефонът ми беше слайдър по който говоря като е отворен. Затвори ли се - прекъсва връзката. Като го намерих на пода беше затворен, което е станало най-вероятно при сблъсъка с микробуса.

Една година по-късно помня повечето неща сякаш са се случили преди малко. Сладникавата миризма на талкът в купето (оказа се, че това, което помислих за пушек е било талк от еърбеговете), стоновете на жените, голите кости от сцепеното коляно, но най-силно шокът в очите на хората. Разширените от ужаса зеници, безумният поглед шарещ навсякъде и не можещ да се задържи на едно място.
Не мога да пресъздам миризмата на кръв и нафта, не мога да пресъздам стоновете, плачът на жените, ужасът витаещ във въздуха.


ХОРА, карайте внимателно!