вторник, 25 декември 2012 г.

Моята Бъдни вечер

Моята бъдни вечер всъщност е "Моята бъдна нощ".
Тя започва след бъдни вечер, в първите часове на коледа. След като приключа гостуването при родителите ми по повод празника.
Тя започва когато се кача в колата си, запаля я и тръгна да карам из София и околностите.
Това е нещо като традиция за мен, от както имам книжка. В навечерието на Бъдни Вечер София е едно много празно място. А в малките часове на Коледа, улиците са абсолютно пусти. Срещат се само таксита, тук там някой полицай без късмет останал да дежури с патрулката си и по някой заблуден шофьор като мен. Това е времето в което разбираш какво значи "призрачен град". Пусти улици, тъмни прозорци навсякъде, хората отишли у дома за този смеен празник вече спят. При общество като нашето с толкова битова и трапезна култура този празник е един изключително домашен такъв. Добавяйки към това и студеното време което витае по това време на годината, хората са изключително непредразположени към нощен живот извън домовете си.
Но не и аз. Аз обичам да пътувам, обичам да го правя спокойно, по празни пътища, най-вече нощно време. Това една от моите нощи.
Влизам в колата си, паля двигателя, чакам го да загрее, подбирам си музика която да слушам. Подготовката е важно нещо. Не обичам да мъча колата си да я карам на студен двигател, а и моят мозък като нея обича да има време да приеме определена нагласа, идея. Избирам си Long Distance Calling като акомпанимент на среднощното ми блуждаене. Те са една от най-любимите ми групи напоследък. Свирят много красиви и наситени, пъстри инструментални импресии. Според мен са най-добрата post-rock група, която съм чувал.
Потеглям. Не искам да се прибирам дирекнто към Младост, искам да обиколя малко повече. Решавам, че първо ще тръгна по Яворов, да се порадвам на новия участък, новия асфалт, новото осветление, което в мъгливи нощи като тази изглежда адски красиво. Синята светлина с която е осветен подлезът успява да се отрази от бетона и оцветява влагата във въздуха в едно доста призрачно синьо. Почти можеш да усетиш какво значи да видиш северно сияние.
Но уви, тази нощ няма светлинно шоу за мен. Осветлението не работи, новоремонтираният участък е тъмен. Решавам, че ще продължа нагоре към бул. Черни Връх, и от там ще тръгна към Околовръстното. По пътя виждам само един полицейски джип. Шофирането винаги ми е носело удоволствие. Обичам да карам. Нямам желание да карам бързо, нямам желание да се пързалям с колата. Самото движение по влажните улици, жълтеникавото улично осветление, в леката мъгла е удоволствие.
На Черни Връх засичам патрулка и едно такси. Малко преди да изляза на кръговото над околовръстното отбивам за да се обадя на приятелката ми, че ще покарам малко, да не се притеснява. Замислям се на къде да отида. София в момента е красива, спор няма. Но не ми е коледно, няма сняг. Искам сняг. Отговорът се извисява пред мен, леко в дясно. Свети с червени светлини, за да се вижда от пилотите летателните апарати.
Копитото. Решавам, че ще е красиво да погледам мъгливата, празната София от високо. Тръгвам по околовръстното, от там нагоре към Бояна. Появява се повече сняг, усеща се планината вече. Минавайки през Бояна си спомням, че като подминеш високите бетонни дувари, осветени с мощни прожектори, окичени с камери и карулки за пазачите, Бояна в горната си част е един много красив квартал. Тих, спокоен, със специфичната витошка атмосфера, която отдавна не се усеща в други квартали в подножието на планината като Симеоново например.
Продължавам нагоре по пътя, който не е добре почистен, но е доволно опесачен. Над асфалтът има образувана добра покривка от бабунест-снеголед. Това е нещото, което се образува от хубаво и неравномерно сплъстен от минаващите отгоре автомобили сняг, и осейва пътят със ситни но доста друсащи бабуни. Не е приятно да се кара бързо по такава настилка, но и аз не бързам за никъде.
Подминавам два спрели автомобила със стативи с фотоапарати на покривите. Някой прави нощни панорами на София. Не съм си и мислил че съм единственият, който се радва на нощна София, но е друго като се засечеш с такива хора. А и като се замисля, Копитото всъщност е едно от малкото места край големия град, от който можеш да правиш такива снимки. С такива мисли в главата си, подминавайки край тях, забравям да спра дългите светлини. Дано не съм опропастил някой безценен кадър. Обмислям за секунда дали да не се върна да се извиня, но се отказвам. От страни изглежда тъпо, освен това вероятно ще се натрапя в тяхната бъдна нощ.
Продължавам нагоре, леко, бавно, криволичейки наляво-надясно подбирайки по-гладки участъци. Разминавам се с още една кола преди да стигна до кулата. Растящата луна която свети ярко над мен загубва ореолът си. Изплувам от мъглата. Но това не повлиява негативно над специфичното настроение, което ме е обзело, напротив, допринася. Сенките в гората се изострят, въздухът става кристален, светът се избистря, сякаш изплувам от сън.
Спирам горе, пред оградата ограждаща дворът на кулата. Местно куче хуква на някъде, с видима досада от това, че му прекъсвам среднощните занимания. Нахлупвам си шапката, и излизам от колата. Изненада - топъл, южен вятър. Долу в града не се усеща заради завета, който прави планината, но горе си духа доста. Температурата му е поне 5 над нулата.
Заключвам колата и тръгвам към площадката горе за да се порадвам на нощния град. Пътеката е мокра, снегът се топи, но и той е доста сплъстен, почти като лед. Хлъзга се доста. Вадя ръцете от джобовете за всеки случай и се усмихвам доволен, че дори маратонките с които съм в момента са над средния клас туристическа обувка.
Въпреки, че съм подготвен за гледката - често съм гледал нощна София от там, и мога да си представя как изглежда този град обвит с мъгла, пак успявам да се изненадам.
Тънкото було на мъглата, осветено отдолу от бледожълтите светлини на града, тук-там прозиращите шарени неонови реклами и осветления на новите сгради, пустите улици, без никакво движение, фактът, че стъпвам върху сняг и лед, пред мен се стели град обвит в мъгла, която не помръдва, а в гърба ми духа топъл вятър, това противоречие на възприятията го прави изключително нереално като преживяване. Мъглата долу улавя светлината и мъждука бледо, луната свети ярко, осветява планината, гората, а над нея черна беззвездна нощ. Все едно съм изплувал от един неясен, мъглив сън, само за да вляза в друг, ярък и нереално преекспониран, в един свят на ярки контрасти и противоречия.
Не мога да опиша как точно изглежда София от горе в такъв момент, трябва просто да се види. На запад се вижда само заревото над перник, изглеждащо нереално - самата мъгла сияе, гори като ярък, равномерен огън, без премигване, потрепване.
Постоях известно време, достатъчно да се потопя в момента, да го изживея колкото мога по-детайлно, да се насладя на красивата нощ.
Поемам към колата, решавайки, че нямам много останали сили за пътешествия. Запалвам колата и поемам към къщи.
По пътя надолу мислите ми витаят в много разнообразни посоки подтикнати от химическия коктейл който кипи в кръвоносните ми съдове. Натрупаната умора от недоспиване, ендорфинът от еуфоричното преживяване, много кофеин, глътка коняк, която бях глътнал преди повече от половин ден, но със сигурност допринася към настроението ми.
Мисля си за Алкубиерният уарп двигател за който НАСА твърди, че има работещ теоретически модел и преминават към практическото му изграждане, за възможностите, които това би ни дало, за това, че може да доживея разселване на човечеството по други планети.
Към звука и атмосферата на музиката която слушах се натрупа и емоцията от Ambient Space музиката която слушам последните няколко дни.
Мисля си за тъмното беззвездно небе, копнежът ми към дълбокия космос, за това да видя на живо галактиките, мъглявините, свръхновите и черните дупки, които съм виждал само на снимки благодарение на орбиталните ни телескопи.
За това, че никога няма да ги видя така, както ги виждам на снимките заради несъвършенствата на очите ни и едва ли, че въобще някога ще изляза в открития космос, камо ли да се отправя на воаяж в космоса.
За това, че най-близкото до това нещо което ще преживея е химическия букет, който изсипва епифизата при смъртта на човек.
За доктор Рик Страсман, който прави опити с диметилтриптамин - гореспоменатато химическо съединение което произвежда епифизата и което е определено като силен халюциноген. За това какво са преживяли доброволците му, които са приемали веществото, за това, че установява, че епифизата се развива при бебетата в утробата на майките си към четиридесет и деветия ден на бременноста, и е на същото място където вярват, че се намира Кетера при Юдаизма, и Сахасрара - при Хиндуиските вярвания най-горната чакра.
За това, че от наркотичните вещества това е едно от малкото, които бих пробвал, от любопитство, да се докосна до това какво ще преживея при смъртта си.
За това, че не съм безсмъртен, че един ден неизбежно ще умра и дали като дойде този ден ще съжалявам за нещо през живота си, ще се чувствам ли така, че съм го изживял пълноценно и дали ще приема безропотно последната стъпка в живота ни, такъв какъвто го познаваме.
За това, че отново стигнах до мислите за смъртта, за това след нея, ако има такова и равносметката за живота ми, мисли които често тревожат покоят ми нощем. Само, че този път мислите не бяха тревожни. Всичко изглеждаше на място, в реда на нещата, без съпротива. Така е редно, така трябва да бъде и е така. Не си правех илюзии, че за в бъдеще няма отново да придобият депресивния си отенък, но поне за тази вечер, заради емоциите които бушуват из мен, главата ми ще е мирна.
Докато карам по неравният заледен път надолу осъзнавам, че съм влязал в много особено състояние, почти като в транс.
Тялото ми е много далеч от мен. Движи се само, съвсем механично, самостоятелно шофира, подбира маршрута по неравностите, далечно и същевременно в постоянна връзка с мен. Сетивата ми са там, но не са директно свързани с мен, а сякаш до мен достига вече обработената информация. Като видеоконферентна връзка. Много интересно състояние в което мога да се концентрирам много точно върху едно усещане, без това да се отрази на реакциите ми, преценката ми.
Което пак ме върна към др. Страсман, към това, че след експериментите му с диметилтриптамин препаратът бива класифициран като упойващо вещество и бива забранен от закона. Но все още никой не може да ми забрани и ограничи упойващите вещества, които жлезите ми произвеждат. Този тип състояния, които не мога да опиша с прости една - две думи, не са еуфория, не са някаква неестествена емоция привнесена, стимулирана насилствено от вън, те са състояния на душепокой в който се преплитат и преливат емоции спомени, размисли, спомени. За мен това е едно преживяване което се акумулира, оформя и подхранва часове наред, подготвяш се за него, извършваш го бавно, наситено, като ритуал. И резултатът всеки път е различен, незабравим и водещ до усмивка всеки път щом си спомня за него.
Не винаги Бъдни вечер е такава. Не винаги мога да се вкарам в такава състояние, да си докарам такова пътешествие за духа, мисълта и тялото. Не само на бъдни вечер се случва, има много дни в които имам подходящите условия да го направя. Но на бъдни вечер е различно. Ако трябва да опиша какво е бъдни вечер за мен - това е моята представа за този празник.