Котка за закуска...

Събуждам се аз от неистовият лай на кучето, което от известно време спи до леглото. Отварям си очите с напън съизмерим само с такъв на някой участник по силов петобой на финал. Преди още да съм осъзнал, че еедвааам е започнало да се развиделява чувам от балкона учтив глас:
- Добро утро... Прощавайте, че ви събуждаме...
В този момент в мен не остава и грам сънливост. Даже се почувствах като след десет часов сън + едночасов крос + хладка баня.
С приятелката ми живеем на третият етаж. От балкона до земята са около 9 метра. По принцип съседите под нас имат козирка от гредоред и керемиди, но кой ще се сети, че той съществува, и дори да се, ще предположи, че някой може да се разхожда толкова рано сутрин по него.
Изкачам рязко от леглото, под звуковият съпровод на кучето - добре, че приятелката ми се беше събудила и смогнала да го хване.
Гласът от балкона продължи:
- Котката ни е избягала и ИЗЧИСЛИХМЕ, че най-вероятно е при вас.
Надникнах през вратата и видях две девойки по нощници...
Оглеждам се полусмутено за бельо, установявам, че няма извадено и излагайки голотиите си на показ, заобикалям леглото, за да се добера до шкафа за дрехи.
Обувам чифт боксерки, а с тях и известна доза самообладание адекватност и се затътрям се до балкона:
- К'во?
Кучето продължава да лае.
Девойките повтарят, решили, че е нормално човек да е леко неадекватен ако му нахълтат две жени по нощници почти с взлом в 5 сутринта да търсят котка.
След повторението, аз в мозъка ми се прокрадва идеята, че все пак не сънувам. Тръгвам да изпълнявам възложеният куест...
Поглеждам към кучето, което вече е минало на вълна ръмжене, установявам, че няма остатъци от котка или цяла такава около него и се запътвам към коридора.
А там, в средата, с очи като чинии ме гледа едно черно-бяло същество от семейство котки. Не разбирам дали гледа мен или кучето, което очевадно не я забелязва, но виждам, че е в шок. Ужасявам се от идеята, че може да хукне обратно към спалнята, като усети, че тръгвам към нея. По принцип имам реални шансове да я хвана, гледал съм котки, и реакциите имам.
Но не и в тази особена ситуация...
Обаче котката е толкова шокирана, че я хващам и пренасям през коридора и спалнята без да помръдне. Чак на балкона се окопитва и ми оставя за спомен няколко нокътя в дясното рамо.
Подавам котката на едната девойка усещайки, че правя нещата машинално, понеже мозъка ми отказва да приеме ситуацията и измучавам:
- Довиждане...
Те благодаряват и тактично се оттеглят по козирката, без да кажат нищо повече.
В последният момент се окопитвам малко и казвам:
- Стъпвайте в основата на керемидите, там където се застъпва с долната...
Благодаряват глухо и отплават в топящата се нощ.
Връщам се в леглото, свивам рамене в отговор на изненаданото лице на приятелката ми и мислено благодаря на кучето, че спи като пън, та да пропусне.
След което се връщам към стандартното си занимание по това време на денонощието - спането.
Но без да си събуя боксерките...

Ремонти - да, да!

От вече повече от месец съм си на село (всъщност е град, при това областен, но така съм свикнал да му казвам) и се мъча да постегна малко къщата, защото направо ме е срам в каква кочина бяхме оставили бабата да живее.
Оправихме покрива, сменихме таваните (старите бяха от варова мазилка и папур) и падаха като комари от Райд. Външната тоалетна беше укрепена, подсилена, навеса вдигнат и заздравен, въобще доста работа.
Човек с повече опит в ремонтните дейности би казал "Да, доста работа, но в никой случай не отнема месец" и би бил прав, ако действието не се развиваше тук.
Позволете като аргументация да приложа една част от днешното ми ежедневие свързано отново с ремонтните дейности.

Реших, че следващата стъпка е да измажа перваза пред едната дограма и да сложа малко силикон по фугите, че при дъжд подлива под дограмата и понеже е с обратен наклон влиза в къщата, минава под мазилката, стича се под дюшемето, помагайки му да гние. (няма да споменавам какви перипети имах с кърпенето на гнилото дюшеме, ще трябва да изпиша цяла книга) Та реших да огледам добре прозореца отвън. Погледах, почоплих и се подпрях на едната стена да помисля. В следствие на което мазилката се отлюпи с могъщите си 2 пръста хоросан и варова замазка отгоре и ме шляпна по главата. Казах си "Добреее", изкъртих останалата изгнила мазилка около прозореца, решавайки, че ще я сменя с топлоизолация и шпакловка с мрежа. Между прозореца и стената зейнаха едни фуги, които реших да пълня с монтажна пяна. Тръгнах да почистя фугите от боклуци и дограмата започна да се клати и ме заплаши, че ще падне в стаята. Отново казах "Добреее", изтичах до железарията, взех 10ина дюбел-пирона с размер 10 см на 8мм, и се върнах триумфално. Тръгнах да дупча дограмата, да я прикова во век и веков към стената. 1, 2, 3, 4 дупки - добре. На 5-тата, която беше в долната хоризонтала на въпросната дограма нещо казаза "хряссс, туп, туп туп..." Поглеждам: - едно солидно количесто тухли са си полегнали лежерно на пода, вместо да държат дограмата. Рекох си "Добринов, на ти нагледен пример какво става, като оставиш нещата да гният". (Както забелязвате, вече започнах и сам да си говоря) Забърках една кофа силен циментов разтвор (не обичам да си играя на дребно) и иззидах тухлите. Успях някак и пяната да сложа, но ми остана малко цимент, който мъдро реших да натъпча в една от пукнатините на външният кенеф. Тъкмо бях хванал вдъхновено мистрията и шпаклата и бях започнал да тъпча пукнатините, когато няколко възмутени тухли решиха да извършат покушение върху мен, като наказание, че им развалям кроткото гниене. Въздъхнах, забърках още една кофа цимент и започнах да зидам и там...

Абе в общи линии бера плодовете на това, че толкова години почти никой не се сети да дойде да постегне нещата.
Забавлявам си се. Отдавна се отказах от идеята да се обеся, защото в момента в който увисна на въжето, то ще се скъса, гредата на която съм го бил вързал ще се счупи и ще трябва и въже да купувам и греда да оправям/сменям...