Котка за закуска...

Събуждам се аз от неистовият лай на кучето, което от известно време спи до леглото. Отварям си очите с напън съизмерим само с такъв на някой участник по силов петобой на финал. Преди още да съм осъзнал, че еедвааам е започнало да се развиделява чувам от балкона учтив глас:
- Добро утро... Прощавайте, че ви събуждаме...
В този момент в мен не остава и грам сънливост. Даже се почувствах като след десет часов сън + едночасов крос + хладка баня.
С приятелката ми живеем на третият етаж. От балкона до земята са около 9 метра. По принцип съседите под нас имат козирка от гредоред и керемиди, но кой ще се сети, че той съществува, и дори да се, ще предположи, че някой може да се разхожда толкова рано сутрин по него.
Изкачам рязко от леглото, под звуковият съпровод на кучето - добре, че приятелката ми се беше събудила и смогнала да го хване.
Гласът от балкона продължи:
- Котката ни е избягала и ИЗЧИСЛИХМЕ, че най-вероятно е при вас.
Надникнах през вратата и видях две девойки по нощници...
Оглеждам се полусмутено за бельо, установявам, че няма извадено и излагайки голотиите си на показ, заобикалям леглото, за да се добера до шкафа за дрехи.
Обувам чифт боксерки, а с тях и известна доза самообладание адекватност и се затътрям се до балкона:
- К'во?
Кучето продължава да лае.
Девойките повтарят, решили, че е нормално човек да е леко неадекватен ако му нахълтат две жени по нощници почти с взлом в 5 сутринта да търсят котка.
След повторението, аз в мозъка ми се прокрадва идеята, че все пак не сънувам. Тръгвам да изпълнявам възложеният куест...
Поглеждам към кучето, което вече е минало на вълна ръмжене, установявам, че няма остатъци от котка или цяла такава около него и се запътвам към коридора.
А там, в средата, с очи като чинии ме гледа едно черно-бяло същество от семейство котки. Не разбирам дали гледа мен или кучето, което очевадно не я забелязва, но виждам, че е в шок. Ужасявам се от идеята, че може да хукне обратно към спалнята, като усети, че тръгвам към нея. По принцип имам реални шансове да я хвана, гледал съм котки, и реакциите имам.
Но не и в тази особена ситуация...
Обаче котката е толкова шокирана, че я хващам и пренасям през коридора и спалнята без да помръдне. Чак на балкона се окопитва и ми оставя за спомен няколко нокътя в дясното рамо.
Подавам котката на едната девойка усещайки, че правя нещата машинално, понеже мозъка ми отказва да приеме ситуацията и измучавам:
- Довиждане...
Те благодаряват и тактично се оттеглят по козирката, без да кажат нищо повече.
В последният момент се окопитвам малко и казвам:
- Стъпвайте в основата на керемидите, там където се застъпва с долната...
Благодаряват глухо и отплават в топящата се нощ.
Връщам се в леглото, свивам рамене в отговор на изненаданото лице на приятелката ми и мислено благодаря на кучето, че спи като пън, та да пропусне.
След което се връщам към стандартното си занимание по това време на денонощието - спането.
Но без да си събуя боксерките...